ПРЕВЕЖДАЙКИ ВИСОЦКИ 
Превеждайки Висоцки проумях
как тежко се отдава лекотата.
На празника на веселия смях
как често е поканена сълзата.

Как може в шепот тих да промълвиш
слова, които стряскат като крясък
и без да сочиш с пръст и да кориш
да бъдеш безкомпромисен и рязък.

Разбрах, че всяка дума или стих
е жива твар с артерии и вени –
със стръв като ловджия ги лових,
а те стояха там неуловени.

На път да се откажа бях, но аз,
решил такъма ловен да оставя,
внезапно долових красив нюанс
в словата и разбрах, че ще се справя.

Не ги лови от дулото куршум
и груба е рибарската ми мрежа,
тъп се оказа острият ми ум –
оставих ги душата ми да режат.

И те с прецизността на вещ хирург
болезненото в нея отстраниха,
от дрямката събудих се и друг
различен пласт от мене те разкриха.

Под маската на хванат в клопка звяр
показа се лицето ми човешко,
оказа се – следи от слоя бял
се криели под черната ми дрешка

и там не бил напълно залинял,
не бил изтръгнат древният ми корен –
макар и скрит останал си е цял
и храни и поддържа ствола горен.

Просъсква скрита в клоните змия,
отлита от гнездото птица пойна
след нея лае злият пес – съдба,
а вятърът шуми заупокойно.

Превеждайки Висоцки ставах лек
и падаха веригите ми тежки,
поглъщах всяка песен като лек
от старите и новите болежки.

Поетът в своя стих е обещал
преди да си отиде да ни каже –
не всичко в този свят е суета!
Недей го гледа сякаш е прокажен.

На думите по хлъзгавия лед
вървях за да намеря брода тесен
и не Вергилий – друг един поет
ме водеше с тревожната си песен.

Превеждайки Висоцки проумях
как често лекотата ни подвежда,
но честните, уместните слова
през ада на живота ни превеждат.