И снизу лед, и сверху...
И снизу лед, и сверху. Маюсь между.
Пробить ли верх иль пробуравить низ?
Конечно, всплыть и не терять надежду,
А там - за дело, в ожиданьи виз.

Лед надо мною, надломись и тресни!
Я весь в поту, как пахарь от сохи.
Вернусь к тебе, как корабли из песни,
Все помня, даже старые стихи.

Мне меньше полувека - сорок с лишним,
Я жив, двенадцать лет тобой и господом храним.
Мне есть что спеть, представ перед Всевышним,
Мне есть чем оправдаться перед ним.

Отгоре лед, отдолу... 
Отгоре лед, отдолу... Сам се мая...
Да се издигна ли или да задълбая?
О, да - изплувай, не губи надежда,
и пак да чакам визи се нареждам.

О, лед дебел, пропукай се отгоре!
Аз цял съм в пот - орач над плуг надвесен.
При теб ще се завърна като кораб -
не съм забравил старата си песен.

Аз още съм четирийсетгодишен -
дванадесет от тях бдя ти над мен. И Бог.
Да пея съм готов пред съд всевишен,
и да се оправдая знам с какво.

Последното стихотворение на Владимир Висоцки. Марина Влади разказва в свое интервю: "През лятото на 1980 година Володя беше при мен. Дойде време да се връща в Москва, а аз не можех да тръгна с него. Умираше от рак сестра ми Татяна. Тя боледуваше дълго и тежко, лекуваше се, лекарите бяха направили всичко възможно, но й оставаше да живее няколко дни. Трябваше да бъда редом. А и снимки в киното. Въобще - сам разбираш що за настроение. Струва ми се, ден преди заминаването за Москва, Володя видя на масата ярка рекламна картичка, каквито у нас пускат в пощенските кутии, агитирайки да купиш някаква вещ. Той повъртя картичката в ръце и започна бързо да пише нещо между редовете на рекламния текст и по полетата. Като завърши, прочете. Стиховете много ми харесаха. Казвам му: "Подари ми ги!". - "Не, - отговаря - трябва мъничко да се поправят. Ще ти ги изпратя от Москва по телеграфа."

След погребението му прерових целия дом в търсене на тази рекламна картичка. Знаех, че той не може да я е изхвърлил. И я намерих. Сега я пазя като най-скъп спомен за него. "