Песня о судьбе ♫
Куда ни втисну душу я, куда себя ни дену,
За мною пес - Судьба моя, беспомощна, больна.
Я гнал ее каменьями, но жмется пес к колену -
Глядит, глаза безумные, и с языка - слюна.
Морока мне с нею -
Я оком грустнею,
Я ликом тускнею
И чревом урчу,
Нутром коченею,
А горлом немею, -
И жить не умею,
И петь не хочу!
Неужто старею?
Пойти к палачу?..
Пусть вздернет скорее,
А я заплачу.
Я зарекался столько раз, что на Судьбу я плюну,
Но жаль ее, голодную, - ласкается, дрожит, -
Я стал тогда из жалости подкармливать Фортуну -
Она, когда насытится, всегда подолгу спит.
Тогда я гуляю,
Петляю, вихляю,
И ваньку валяю
И небо копчу.
Но пса охраняю,
Сам вою, сам лаю -
О чем пожелаю,
Когда захочу.
Когда постарею,
Пойду к палачу, -
Пусть вздернет скорее,
А я заплачу.
Бывают дни, когда я голову в такое пекло всуну,
Что и Судьба попятится, испуганна, бледна, -
Я как-то влил стакан вина для храбрости в Фортуну -
С тех пор ни дня без стакана, еще ворчит она:
Закуски - ни корки!
Мол, я бы в Нью-Йорке
Ходила бы в норке,
Носила б парчу!..
Я ноги - в опорки,
Судьбу - на закорки, -
И в гору и с горки
Пьянчугу влачу.
Я не постарею -
Пойду к палачу, -
Пусть вздернет скорее,
А я заплачу.
Однажды пере-перелил Судьбе я ненароком -
Пошла, родимая, вразнос и изменила лик, -
Хамила, безобразила и обернулась Роком, -
И, сзади прыгнув на меня, схватила за кадык.
Мне тяжко под нею,
Уже я бледнею,
Уже сатанею,
Кричу на бегу:
«Не надо за шею!
Не надо за шею!
Не надо за шею, -
Я петь не смогу!»
Судьбу, коль сумею,
Снесу к палачу -
Пусть вздернет на рею,
А я заплачу!
|
|
Песен за съдбата
Където и да искам аз душата си да дяна,
след мен - Съдбата като пес безсилен и болнав.
Аз гоня я със камъни, но в моето коляно
все се притиска тоя пес със пяна на уста.
Омръзна ми с нея
все сълзи да лея,
лице да бледнее,
да куркат черва.
Гърди леденеят
и гърло немее -
да съм - не умея,
да пея - не ща!
Нима aз старея?
Палачо, ела!
Кръвта ми пролей я,
а аз ще платя.
А колко пъти вричах се да плюя на Съдбата,
но жал ми е, че гладна тя умилква се, скимти.
Подхвърлях жалостиво на Фортуна аз храната -
когато е наситена поне задълго спи.
Тогава вилнея,
гуляя, лудея
и зле се владея,
небето мрача,
но песа си зная -
сам вия, сам лая -
каквото желая,
когато реша.
А щом остарея -
палачо, ела!
Кръвта ми пролей я -
а аз ще платя.
Но има дни, главата си тъй в пъкъла напъхвам,
че и Съдбата, пребледняла, отдръпва се назад.
Веднъж за храброст във Фортуна влях чаша с вино пълна
и нито ден без чаша вече - тя мърмори пак:
О, колко съм горка!
Да бяхме в Ню Йорк, аз
бих ходила в норка,
в плат златотъкан...
Съдбата пияна
аз мятам през рамо -
разнасям я само
насам и натам.
Не ще остарея -
палачо, ела!
Кръвта ми пролей я,
а аз ще платя.
Веднъж пре-преналях аз на Съдбата си без корист
и, милата, тя превъртя, в лице се измени -
обижда, безобразничи и се превърна в Орис,
нахвърли ми се изотзад и в шията се впи.
Тежи ми - под нея
да дишам не смея
и вече беснея,
и бягащ крещя:
„Не мога да пея!
Не мога да пея!
Не мога да пея -
пусни ми врата!”
Ще викна за нея
палач - нека тя
да висне на рея,
а аз ще платя!
|
|